ТРАДИЦИИ

 .

 

БЪЛГАРИЯ  -  ТАНЦ  ВЪРХУ  ЖАРАВА

Дали сме осъзнали или не, в днешния свят ни е отредена ролята на наблюдатели. Седим пред телевизора и наблюдаваме какво се случва у нас и по света. Наблюдаваме политическите игри, лъжите на управляващата класа, наглите действия на мафиотските групировки, разкошния живот на националните предатели, убийците и крадците. Ходим на екскурзии и пътешествия  и наблюдаваме как живеят хората в другите страни или разглеждаме исторически и религиозни обекти. Пътуваме до различни древни светилища, които у нас дал бог, посещаваме свети места, разглеждаме ги в галоп и бързаме към многобройните „кебапториуми” около тях и сергиите  за сувенири. И бързо забравяме какво сме видели. Пък и как да помним – гладът ни за нови и нови впечатления не ни дава покой. Туристическата „индустрия” също ни подтиква към това – нали от нашия глад печели. И бързаме задъхани и времето не ни стига. Като че ли тече все по-бързо.

  И все пак понякога успяваме да се докоснем до нещо друго. Нещо различно достига до сърцето ни, странно ни вълнува, оставя неизлечими следи.  Някакъв друг свят нахлува в простичкото ни, лишено  от чудеса, прозаично време. Свят, който се управлява от по-висши закони, свят, в който всичко е свързано помежду си. В който няколко изречени думи ще те излекуват по-бързо и цялостно от таблетките, които гълташ със шепи. Свят, в който селската, изкривена от работа баба се превръща в достолепната жрица на една тайна култура, на която  държи вълшебните ключове и знае магичните думи, с които да отвори вратите й. Тя, тази преоблечена жрица, знае как да повика дъжд или да спре градушка, да бае на болен, да пророкува, да достига до дълбините на душата, да извади скритата болка, да я изцели. Все едно как се наричат тези жени – баба Злата, или баба Катя, баба Рoсана или баба Ванга, незряща в нашия свят, но за която нямаше тайни в него, при която търсеха упование толкова страдалци.

Този друг, тайнствен и магичен свят нахлу в ежедневието ни със срещите и общуването с Ивайло Аянски – певец и танцьор, солист на ансамбъл „Родопа”, но и лечител, нестинар и обаятелен разказвач на странни истории. Завършил българска филология и етнология, кръвно и духовно свързан с Родопа, израснал под грижите на баба си Рoсана, лечителка и ясновидка,  наследник на дарбите и тайните й знания, той ни свърза с Голямото Магично Време, в което живее миналото и се създава бъдещето. Този млад човек с достолепна осанка и падащи до раменете коси превръщаше всяка среща с него в древна мистерия, в която се докосвахме до тайнствата на древната култура на нашите предци, слушахме дошлите до нас Орфееви песни, играехме тежките  родопски хора. 

Виждахме как в една престилка може  да се съхрани древното звездно знание, как сватбеният ритуал програмира   щастлив и плодотворен живот на младоженците. Със странно  разтуптяни сърца откривахме един многоизмерен и пластичен свят, който диша в родовата ни памет и ни прави наследници на истинските богатства на предците ни. 

Затова, когато ни покани на нестинарския ритуал, традиционно провеждан на 3 юни, наехме един микробус и потеглихме за село Стоманово в района на Девин.

Пътят се виеше по най-непристъпните и диви места в Родопите, край неописуемо красивото течение на река Въча. За съжаление човешкият небожествен разум и тук се вихреше – строят се бетонни стени, които след две години ще превърнат тези приказни пейзажи в язовир. Рев, шум и прах от тежките машини нарушаваше спокойствието на този райски кът. Вече се строи гребна база там, където стои табелата „Девин”. Гледайки това, започвам да разбирам защо Бог, на когото хората досадили   с шума и беззаконията си, пратил потоп да ги изтреби.    

След уморително пътуване, късно  вечерта пристигнахме в Девин. След последно дълго  обикаляне из улиците на града се настанихме в хотела с гръмко име „Олимп”. Сутринта се оказа, че той е много високо на хълма и оттам се открива прекрасна „олимпийска” гледка.

Потеглихме към село Стоманово, на 25 км от Девин, за да присъстваме на началото на празника. Но бяхме позакъснели и тъпаните и гайдите вече се чуваха отдалеч. Хукнах бързо натам – на малкото площадче се бяха насъбрали хора, а в средата, наобиколен от мъже и жени,  пременени с родопските си носии, вече играеше Ивайло Аянски. Виждаше се как начесто изпада в особеното състояние, наречено от нестинарите „прихващане” – нестинарски транс, при който се пророкува, влиза се в огъня, целят се болни. Под  звуците на гайдите и тъпаните се изви и общо хоро. Можеше ли да стоя настрани и да не се хвана на него? Странна мощна енергия премина през мен и аз заиграх това хоро, което не беше весело, както обикновено. След хорото лечителят влезе в специална стаичка, където целеше болни. Отново писнаха гайди и задумкаха тъпани, пременените жени излязоха и се наредиха, отпред носеха забулена картина. През тънкото платно прозираха строгите и силни черти на възрастна жена.

Процесията, водена от младо и хубаво момиче с невиждан дотогава от мен накит от тънки сребърни верижки пред лицето, тръгна надолу по мекия път към аязмото. Лековития извор беше хванат в чешма с три чучура. Там беше  извършено ритуалното почистване и освещаване на водата, с което започва всеки нестинарски  празник. 

Пременен в бяла риза и тъмни потури, с разпуснати коси и величествена осанка на древен жрец, нестинарят извърши ритуала – поклони се три пъти до земята на водата, преля я с вино от   менчето, поръси и нея, и могъщото дърво край чешмата с китка от рози, които му подаде момичето. То се оказа неговата дъщеря Рoсана, наречена на името на необикновената си баба. Откриха   портрета – това беше лика на баба Рoсана. В този различен и цялостен магичен свят на древния обред, макар отишла си оттук, тя, жрицата, присъстваше с енергията си, със съхранения спомен, с извършените добрини. Тя помагаше на наследилия я внук от Отвъдното, даваше му силата да изцелява, да пророкува, да ходи с боси нозе по жаравата. Нейното невидимо присъствие беше с нас до края на действото. То беше връзката между нашия прозаичен свят и свещеното духовно пространство, където се формират събитията.

След водата беше осветен и хляба, а след това хората получиха по хапка от осветения хляб и пиха вода от аязмото. След това процесията тръгна към поляната, където празникът продължи.

Там вече бяха натрупани дървата за огъня, които после бяха подредени и запалени, за да се образува жарта за нестинарския танц. До вечерта седем тъпана и пет гайди не спряха да свирят характерните за този празник хора и ръченици. На тази поляна протече цялото ритуално действие, играхме особеното нестинарско „ляво” хоро, постлаха се белите месали, на които сложиха обредните хлябове, млякото, сиренето, курбана. Там, на тази поляна, вечерта беше разстлана жаравата, за да образува големия огнен кръг,  който прекосяваше на кръст нестинаря с босите си нозе. 

Гледахме това тайнство, тази прочута нестинарска „игра” в огъня, но дали виждахме какво всъщност става? Защото истинското нестинарство няма нищо общо с играта в жаравата, която вече показват в много ресторанти, превръщайки по такъв начин едно сакрално действие в туристическа атракция. Наистина човекът има неподозирани възможности и  при подходяща мотивация може да извърши неща, граничещи с чудото. Но при древни обреди като нестинарството става дума за високо служение, за създаването на връзка между нашия прозаичен свят и свещеното „Отвъдно”. Нестинарите,  влизайки в огъня, жертват себе си за благото на общността, те поемат грешките и „греховете” на тази общност и ги изгарят не само символично, но и буквално в пречистващия огън. Както птицата-феникс изгаря в огъня, за да се възроди отново сияещa, така в пламтящата жарава изгаря всичко старо, грешно, лошо, за да се възродим в един нов свят по-добри, по-чисти, по-здрави.

Според една легенда, когато Бог решил да си избере помощник, той наклал голям огън и повелил, който вярва в него, да влезе да играе в огъня. Така нестинарите се явяват посветени в една тайна мистерия жреци, изпълнители и тълкуватели на  божествените повели. Нестинарите са харизматични личности, които носят отговорността и пред хората, и пред божествения свят за хармонизиране на битието и понасят бремето на греховността, за да я пречистят чрез собственото си страдание. Защото харизмата винаги се заплаща с огромно душевно страдание, както неведнъж са споделяли нестинарки от Странджа: „Фати ма мъката – ама мъка, душата ми изкарва” .  И с цената на тази мъка в традиционните нестинарски „игри” в Странджа, и сега в  пренесения в Родопа древен обряд, те ни водят към просветление, към вътрешно извисяване, към укрепване на духа.

Всеки обред е докосване до сакралното, своеобразна инициация на участващите в него. Затова харизматичните личности са уникални и неповторими, тяхната връзка със света на свещеното променя цялата им личност, цялото им битие. Участвайки с тях в обредите, ние се докосваме не само до цялостното битие, в което участват божествено и човешко, ние влизаме в древните кодове на зората на цивилизацията, когато огънят е явена, видима проекция на Божествения духовен огън, символ на Божието Откровение. Огненото хоро е директната връзка с този Божествен огън.  Затова нестинарите са „избрани”, те стават такива по Божие повеление  и не могат да се отклонят от това си служение. Записани са разкази, а и самият Аянски  сподели, че една година   решил да не влиза в огъня, дори се качил на колата си и потеглил, за да е далеч от обредното място. Но още в края на селото му станало лошо, принудил се да спре и да се върне, за да изпълни обреда и да играе огнения танц.

Питам се колко от хората, които надойдоха с колите си вечерта да  присъстват на нестинарския танц, не бяха само наблюдатели. Ние, които щракахме с фотоапаратите и светкавиците, дали не пречехме на това тайнство, което се извършваше пред нас. Като нямаме цялостната вяра, не усещаме силата и не разбираме чудото, ние сме наблюдатели – възторжени, но не мистично-съпреживяващи. Заобиколили огненото гумно, без да разбираме смисъла на това чудо, неговата жертвеност и свещеност, ние гледаме зрелището,  но в  миналото общността от хора е присъствала  на огненото  хоро, заради сакралното приобщаване и съпреживяване на един катарзис. Популяризирането на нестинарството, опошляването му до туристическа атракция в ресторантите, стичането на хора от цяла България и от света, събира тълпи от хора, гледащи, но невиждащи огнените тайнства. „Десакрализацията характеризира целия опит на нерелигиозния човек в модерните общества” пише световноизвестният изследовател Мирча Елиаде, „за модерните хора, у които религиозността отсъства, космосът е станал непрозрачен, инертен, ням: не предава никакво послание, не носи никакъв код”.

И все пак в  сърцето на всеки  от нас тупти кръвта на прадедите, в душата ни диша родовата ни памет, в духа ни е жив зовът на Божественото – затова  отново и отново   ни тегли да отидем, да видим, да присъстваме на някой древен обред, да се хванем на хоро, да запеем старите си песни. Да се включим на съборите, надпяванията, фестивалите. Да усетим приобщаването към предците си. Да се включим в общността, да почувстваме единението, поддръжката, обичта  (май само на такива места). В своя фрагментарен, объркан и хаотичен живот да намерим традиционните си ценности, които да ни изцелят, да ни върнат  оцелостената представа за света. Защото стресът и отчуждението в съвременния свят, безграничната алчност и гонитбата на пари ни убиват. Духовно, а след това и физически.

България от хилядолетия танцува върху жаравата на страданието,   все изгаря и все се възражда от собствената си пепел, но все още пази древните си обреди и помни  божествените кодове. В света на модерния западен човек, свят фрагментарен и непълноценен, при съвременната криза на религиите, тя може да внесе така необходимия живец на цялостност, без който светът ни би се разпаднал. Така понятието „България – духовен кредитор” добива нови измерения. Ние все още държим вълшебните ключове и знаем тайните думи, които да ни отключат дверите на Големия Единен Свят. В условията на екологична криза, когато сме изправени пред самоунищожение, все още има българи, които могат да ни посочат пътя към Дома, към нашата Майка-Природа. Все още имаме възможност да се завърнем – като блудния син, оценили какво богато наследство сме пропилели. Преоблечените жрици и жреци на древната тайна култура ни носят изцеление, като стават обединители на прозаичната и сакралната сфери на живота ни, защото без измеренията на свещеното смисълът и ценността на живота ни се губят. Ние носим кодовете на пътя, „който върви през хилядолетията и създава връзка и приемственост между цивилизациите” – пише в книгата си „Феномените на Странджа” Диана Радойнова.

 Животът е чудо,

Божествена струя от вечност

                                 Към вечност –

            Пулсира,

                        Сияе,

                            Трепти като струна,

                                       Звънти във безкрая.

И аз съм акорд от музика жива

Разцъфвам с блясъка жив на дъгата.

Кръжа и танцувам в ритъма вихрен

Хоро нестинарско.

         

Осъзнаваме или не, ние сме частица от Чудото на Живота. Във всеки един от нас се срещат двата свята – свещения и прозаичния. Ние сме връзката между световете и в нас Вселената играе великата драма на осъществяването. Осъзнаваме или не, всеки от нас танцува в жаравата на Битието. Нестинарството – този велик символ, ни разкрива тайните на нашето съществуване.

РАДОСТТА ДА СЪЗДАВАШ

Градско чедо съм и повече обичам да чета и размишлявам, отколкото да се занимавам с ръкоделие. Такава съм от малка – така и не довърших възглавницата, която бродирахме в училище. Но като всяка българка с възхищение гледах и купувах грейналите с багрите си родопски одеяла, губери, китеници. Не са много практични за прашните ни градски апартаменти, та май  седят повече прибрани по  сандъци и чакат да ги постелем някога по вили и селски къщи.

Пък и може ли да не се възхитиш на изкусното майсторство на жените, изтъкали тази красота.  Нещо магично лъха от шарките, от фигурите, от слънцата и птиците . Нещо, което странно ни вълнува, някакъв забравен спомен се пробужда. Родова памет ли е, отпечатък в гените ни на жени ли,  кой знае. Нещо живо диша в душите ни и ни зове   да си спомним, да вземем в ръце вълната, да седнем зад стана.

Затова, когато разбрах, че в Духовен център „Слънце” ще се проведе курс по тъкачество, не се колебах да отида. Курсът се състоя през февруари и втори път през март 2008 г. Събрахме се десетина жени и особено радващо беше присъствието на младите момичета Кремена и Мира. Елена Икономова беше поканила майсторите Веселин Фесчиев и Мария Кръстева, за да ни учат на това древно като човечеството изкуство. Изкуството на нашите баби,  както и на всички жени в човешката история. Известен е митът за изкусната тъкачка Арахна, превърната в паяк, задето  дръзнала да се състезава в това изкуство с великата богиня Атина Палада.  

По време на този курс  с изумление открих  приказното царство на преждите, боите,  творчеството,   на създаването на прекрасни черги и килими. Изтъканите от   майстора-тъкач Веско черги нямат нищо общо с обикновените парцалени ивици, които сме виждали по селските къщи. Това са истински произведения на изкуството, цветни или монохромни, създадени с много вкус и стил. Просто сърце не ти дава да стъпиш на тази красота, излязла изпод ръцете му. Той търпеливо ни обясняваше частите на стана, начина на вдяване и зареждане, самото тъкане. Под неговото ръководство участничките изтъкаха черги и платна за торбички, учиха се на изкуството на плъстенето. Разбрахме колко необятен е света на тъкачното майсторство, какво безкрайно въображение събужда, какво търпение изисква, как увлича и вълнува.

Варненецът Веселин Фесчиев започва да се занимава с този занаят през 90-те години,  по време на голямата криза. Той започва като любител-тъкач на вързани техники – губери, козяци. После се прехвърля на тъкачния стан и оттогава създава шедьоврите, които познаваме. Сега той живее и твори във Велико Търново. Той е един от основателите на задругата на майсторите в България. Спокоен и съсредоточен, някак отвъден,  седнал зад стана си , той ни   показваше и  поправяше грешките ни.

Майсторката на кукли от Нова Загора Мария Кръстева работеше на вертикален стан. Малкото дървено станче , което беше донесла, й служеше да изработва автентичните дрехи на куклите. Мария  Кръстева  досега е правила 5 самостоятелни изложби на кукли, получила е първите награди на всички конкурси, в които е участвала и е призната за най-добър майстор на кукли в България. 

   Млада, чаровна жена, със сияйна усмивка, с неизтощимо въображение и идеи, тя предпочита за куклите си герои от българския фолклор, които изпод сръчните й ръце   излизат закачливи и комични. При нея се учих да тъка на вертикален стан и с помощта й изтъках един морски гоблен. Мисля, че във всяка българка дреме една майсторица на тъкането, трябва само да има подходящите условия да се събуди това умение – и ще се озовем в невероятния свят на художествения текстил, с неизчерпаемите му възможности, багри, идеи – един свят на развихреното творчество, което ще ни направи истински щастливи. Това се е случило с Веско Фесчиев, с Мария Кръстева – а защо не  и с нас? Колко красота могат да сътворят ръцете ни, красота, която радва душата. 

Такива курсове са добро начинание, те ни дават надежда за бъдещето. Днес ние все още живеем в претъпканите, мръсни градове, в бетонни жилища с объркана и вредна енергетика, но това скоро ще трябва да се промени, ако искаме да бъдем здрави и да отгледаме жизнеспособно поколение. На Запад, а вече и в България хората се стремят да излязат от градовете, да живеят в къщи сред зелени градини и дървета, да бъдат далеч от шума и замърсеността на големите градове. Тези хора     едва ли ще искат да сложат в домовете си излезлите от фабриките бездушни изделия, да носят дрехи от предизвикващи алергии синтетични материи, да си служат с вещи, изработени от пластмаса. Колко приятно и галещо окото е да постелеш черга, излязла изпод изкусните ръце на майстора, изработена с любов, да украсиш дома си с пано, което сам си изтъкал, да сложиш плодовете в дървена купа, украсена с резба. Да те развесели закачливата кукла на полицата, да се завиеш с топъл губер през студените нощи. Да   изплетеш топли чорапи на децата, пухен шал, красива жилетка. Да усетиш радостта, че си създал нещо с ръцете си, а не си го купил от магазина, където единственото усилие е да извадиш пари от джоба си. Вложената любов при изработката ще стопли и твоята душа, и душата на този, който го получи. Не става дума да се връщаме към манифактурното производство, а към радостта и любовта, които влагаме, когато правим нещо с ръцете си за себе си и своите близки. Защото тази радост и тази любов ще   създадат   пространство на любовта около нас, ще озарят живота ни, ще го направят по-добър и щастлив.

С Веско Фесчиев и Мария Кръстева се срещнахме отново през лятото на Панаира на занаятите във Варна.

В двора на Икономическия Техникум бяха подредени павилионите, в които участниците показваха своите произведения, своите творчески постижения, сръчността на ръцете си. Защото думата „майстор” не означава само занаятчийство, тя е висша квалификация за творчество, за стил, вкус, познания и умения. Поне така е било в старите времена – майстор е ставал този, който е преминал дълъг период на обучение и е доказал с тежък изпит своите умения и сръчност.

На този панаир истинска сензация беше представянето на майсторката на кукли Мария Кръстева. Тя беше подготвила изложбата си „На моето либе”  - традиционна българска сватба в 3 сцени – седянка, сватосване в дома на чорбаджията и самата сватба, подредена с нейните кукли. Куклите на Мария са необикновени –те са изработени по създадена от самата нея технология, с изтъкани и изработени от нея дрехи, точно копие на характерните български народни носии. Броят на куклите отговаря точно на персонажите в традиционната българска сватба, дрехите също са точно копие на автентичните носии, а  физиономиите на куклите – това са просто истински шедьоври на комичното портретуване.

Наблюдавах хората, които се тълпяха край майсторите. Те се радваха, събуждаше се желанието им да направят и те нещо красиво, разпитваха как се прави това или онова. Чувството за красота е присъщо на всеки човек, само трябва да бъде събудено и да се създадат условия то да се реализира. Когато човек усети в ръцете си живата вълна, топлото дърво, когато поработи на стан  или с длето, когато види това, което сам е направил, творецът в него ще се пробуди. Принуден сега да живее в железобетонните сгради, да работи на изкуствено осветление, да диша  безжизнения въздух от климатиците, да ходи по канцерогенния асфалт – истинският живот  в него като че ли е замрял и той се е превърнал в управляем човекоробот. Искрено съжалявам работещите в огромните магазини без прозорци, наречени молове или в грамадните офис сгради – те са по-зле и от затворници. И е само въпрос на  месеци да започнат да боледуват, поставени в изкуствени нечовешки условия. Те са разменили скъпоценния си живот за шепа хартийки. Но дали можем да им предложим алтернатива? Да, ако се осмелят да се върнат  към природата, да излязат от внушения вдъхващ страх модел на тежкия селски труд. Това се опитваме да променим с информацията за нови алтернативни методи на земеделие, за възможността да се създаде самоподдържаща се биосистема в своята градина, за възстановяване на старите,  генно немодифицирани сортове растения, за здравословния начин на живот сред природата. Защото наблюдаваме как алчността превзема душите на хората, прави ги неадекватни и арогантни, убива  ги, създава престъпници, готови на всичко. За да спечелят още, и още. Но, казва Писанието, какво ще спечелиш, ако придобиеш целия свят, а повредиш на душата си?

Майсторите, които тихо, търпеливо, съсредоточено и с любов вършат своята работа, ни показват една възможна алтернатива. Показват ни как да станем творци. Как да живеем с радост. Как да доставяме радост на другите. Как да оставим след себе си следа в сърцата на потомците. Как да осмислим ежедневието си, като създаваме красота, а не висим пред телевизорите. И как, ако не предпоставяме печалбата и търговията, получаваме не само средства, но и радостта от създаването. Никой от майсторите не е забогатял от труда си, но затова пък, ако сънят им не е спокоен, това не е от страх, а е от творческия огън. Създатели на красота, те получават обичта и уважението ни. И нима във вечността не остава красотата, сътворена от незнайните майстори? Не шепата хартийки, па били те и милиони, а достигналите до нас произведения на майсторите, ние наричаме съкровища. България има хилядолетна традиция и огромно народно творчество, което диша в произведенията на майсторите и ни свързва с родовия дух на предците ни. От нас зависи да предадем на потомците си тази традиция, която е коренът и бъдещето на българския род. И майсторите са живата ни връзка. Те пазят пътя, който върви през хилядолетията и ни прави българи.

  

МАРТЕНИЦАТА

В българския празничен календар празниците, посветени на Пролетта, започват с настъпването на месец Март, защото през този месец, наричан и досега Баба Марта, природата се събужда и скоро ще настъпи Пролетното равноденствие – период, в който всичко започва да расте и да се плоди, в който огнените лъчи на космоса докосват девствената снага на земята и тя, затоплена от ласките им, започва да ражда.

В календара на българите този месец се нарича барс – дивата котка, съответна на Тигъра по китайския календар.

Пролетните празници започват с изработвнето и закичването на специален символ за благоденствие и плодородие – мартеницата. Традицията на закичването с мартенска връв (защото това е истинската форма на мартеницата) е една от най-старите в българските обичаи и е пряко свързана със зачатието, с плодовитостта и с надеждата за богата реколта през настъпващата година. Така мартеницата има свещена символика, тя е символ на плодородието. Мартеницата е двуцветна – съставена от бял и червен конец, които задължително трябва да са усукани един около друг и да са завързани на двоен ключ. Краищата на конците не трябва да са завързани на възел .

В изработването на този знак – мартенската връв – са кодирани дълбоки и съкровени знания – знания, до които едва днес науката започва да се докосва. Става дума за енергийните потоци в човешкия организъм, които съответстват на енергийните потоци в космоса и които управляват процесите на живота и зачатието. Днес, когато вече открито се говори за народна медицина, бойни изкуства, всеки, дори и децата са чували, че съществуват два енергийни потока, Ян – мъжки и Ин – женски (така са наречени в китайската медицина). Тяхното единство носи животворното начало, божествения огън на живота. Тези енергийни потоци протичат по два енергийни канала в човека, наречени меридиани – Предния среден, наречен “меридиан на зачатието”, и Задния среден, наречен “Управител”, който управлява процесите в организма. Усукването на двата меридиана (на двата енергийни потока), символизирано чрез цветните конци, е било пожелание за хармонично отношение между мъжа и жената. Така енергията, носеща мъжкото начало, червения Управител на организма, се усуква около чистата енергия на Меридиана на зачатието, наричан още Бял меридиан и създава хармонията на плодовитостта. Затова при някои видове мартеници двойно усуканата нишка завършва с женска фигурка в единия край и мъжка – в другия.

Задължително е мартеницата да се завърже на двоен ключ и никога на възел. Това изискване е съществено, защото двойният ключ осигурява завързването на двамата (мъжа и жената) в здрав семеен възел. Всяка от завитките олицетворява съхраняването на единството в общ възел и в отделната личност. Възелът в края на конеца, както днес често виждаме, означава спиране, завързване без развитие на протичащата енергия, затова не бива да се прави. Това е знак на безплодие и е съществен атрибут на черната магия.

Виждаме, че мартеницата съдържа едно много дълбоко разбиране, знание, което древните българи са имали, знанието за единосъщието на мъжкото и женското начало в света, на мъжа и жената. Двете влакна, усукани едно около друго, имат сечението на знака за безкрайност, знака на хармонизираните енергии и знак на Бог Отец. Червеният цвят символизира възпроизвеждащата сила, Огъня в неговата първичност. Червен е цветът на първи енергиен център (първа чакра) в човешкото тяло. Бялото символизира светлината и чистотата. Това е и краската на бялата химера – енергиен център, намиращ се над главата на човека, чрез който се осъществява връзката с Космоса. Ако си представим човека като Космично дърво, то гръбначният стълб е стъблото, свързващо първата чакра, отговаряща за живота, и бялата химера, отговаряща за връзката с Извора на Живота – Бог. В митологичните представи на всички народи дървото е посредник между световете, чрез който се поддържат и трансформират космическите енергии до съответния човек. Комбинацията от бяло и червено в този аспект може да се тълкува като Хармонично Единство между Човек, Бог и Вселена; баланс между мъжките и женските енергии в човешкия организъм – баланс, от който зависи здравето и дълголетието на човека. Затова двете нишки на мартеницата се оплитат една около друга като двете спирали в молекулата на ДНК.

Изследванията са показали, че носенето на усукан бял-червен конец на дясната ръка нормализира кръвното налягане. Древните българи са правели и пъстроцветни мартеници, отговарящи на цветовете на всички чакри, а за болни хора с конкретно заболяване и засегнат енергиен център са били създавани специални мартеници, комбинирани с дрехи в цвета,отговарящ за съответната чакра.

Мартениците се връзват на дясната ръчичка на децата, на дясната плитка на момата, на рогчетата на агънцата и на младите фиданки. Младите жени ги носят и като герданче на шията. Но според древния обичай и древното знание с мартеница се закичват само неомъжени момичета, които вече е трябвало да се задомяват или са сгодени. Мартеницата стои закичена, докато момичето види щъркел, птицата, която носи символиката на зачатието, защото щъркелът носи бебетата според народните вярвания. Младо момиче, закичено с мартеница, е било белязано по този начин, че е сгодено или невеста (т.е. ще ражда) и всеки им е пожелавал плодоносна година.

След като види щъркел, символ на скитащия поток Ян-Ин, мартеницата трябва да се закачи на зелен храст или дърво,които вече са раждали, дали са плод. В древността тя се е носела до празника на пролетното равноденстие, когато природата е зачевала астрономично.

Мартеницата и обичаят на закичването й са един символ, който само българите познават и в който са скрити солидни знания, облечени в ритуалността на древната българска звездна религия – Тангризма. Това е била система от учудващи познания, които предстои да преоткрием и предложим на света, защото всяка религия носи в себе си система от знания, скрити от хората, които не са достатъчно нравствено подготвени и чисти и биха могли да ги използват за разрушителни цели. Тези знания се обличат в ритуална форма, която се обявява за свещена, с цел непокътнатото им предаване през времето до момента, когато хората узреят за това знание и могат да го използват безопасно. Така древните знания са предназначени само за нравствено извисени хора, които с действията си не биха могли да нанесат вреда на човечеството, а оттам и на целия Космос, защото човечеството е част от космическия организъм. А думата космос означава хармония, ред, красота, добро, съгласуваност, т.е. човечеството е част от вселенската хармония и не бива да я нарушава, защото ще наруши и космическия ред.

По материали на:

1.Спас Мавров - Мартеницата (доклад)

2.Галина Димитрова Колева – Сакралният код на мартеницата, Сб. Доклади

ПРАЗНИКЪТ   “ЗАРЕЗАН”

  В Тракийския Дом във Варна попаднах случайно (ако има случайности) в деня, в който членовете на дружството празнуваха древния празник “Трифон Зарезан”.

    Тракийското Дружесто “Капитан Петко Войвода” във Варна има дълга история. Създадено в края на 19 век от бежанци от Лозенградско, Бунархисарско, от Одринска и Беломорска Тракия, дружеството обединява живеещите във Варна над 3000 потомци на тракийските българи, помнещи своя тракийски корен. Тракийското дружество, с председател д-р по ист. Христо Ганев, води богат културен живот – то разполага с прекрасна материална база, театрална зала със 180 места, кафе-клуб, конферентни зали и кабинети.  Към дружеството са сформирани Камерна фолклорна група с ръководители Георги и Калина Германови, Детска формация “Тракийче”, Дамски клуб с ръководител Петя Алексиева, Клуб на ветераните с председател  Христина Стоева, Тракийско младежко дружество “Екзарх Антим I”. Съставите на дружеството участват в много фоллклорни фестивали, събори, на тържествата на Петрова нива,  били са участници в IV събор на българите в Украйна. Един от техните девизи  ми направи особено силно впечатление: “От миналото ще вземем огъня, а не пепелта”. 

   В голямата театрална зала бяха подредени маси, отрупани с кой каквото донесъл и разбира се, вино, без което не може на този празник. Историкът на дружеството г-жа Христина Стоева разказа легендите, които обясняват името му “ТрифонЗарезан”. След това беше показан символично ритуала на празника. Сутринта рано стопанката омесва и опича обреден хляб, сварява кокошка, напълва бъклица с вино, слага ги в нова вълнена торба и стопанинът на къщата тръгва на лозе с мъжете от селото. Там всеки изпълнява основния обред – зарязването на лозята. Мъжът се обръща към изгрев слънце, прекръства се и отрязва няколко пръчки от лозата, избрана  в средата на лозето, хвърля ги зад гърба си, полива отрязаното място с вино и благославя: “Колкото капки, толко коля грозде!” Отрязаните пръчки се свиват на венец и се  слагат през рамо или се закичват на калпака. След зарязването всички сядат на обща трапеза, черпят се с вино, а останалото разливат по ъглите на лозето и благославят: “ Нека е берекет, да прелива през прагове.”

В обредността на празника “Трифон Зарезан” са включени много магически действия и практики. Какво ни казват древните кодове?  Както се отрязват старите миналогодишни клонки на лозата и се хвърлят през рамо, така всяка година преди пролетната мъзга – новия живот - да е тръгнала, човек трябва да си направи равносметка на изминалата година, да изхвърли, да се очисти от старото – старото мислене, старите модели на поведение, старите отношения, всичко, което се е изживяло, което ще попречи на развитието на живота му през новата година, да го благослови и да го освободи. Да благослови  новото, което предстои, с късмет, с благополучие, да го полее с омайното вино на творческия дух, защото  виното в древните практики е символ на Божествения Дух , да се възрадва и повесели, празнично да посрещне това, което му носи бъдещето. Знаели са прадедите ни, че с радост, с веселие е добре да започва всяко ново начинание или както бихме казали сега, да създадат положителни торсионни полета, за да е успешен краят. И нека се увенчаем с това, което сме постигнали, но да гледаме напред, към новото. И нека Бог ни помага.

  На този ден стопанките “трифунисват”, т.е. заплашват яловите дръвчета, че ако не раждат, ще ги отсекат. Зад този на пръв поглед наивен обред се крие пак дълбоко знание. Знаели са, че растенията, дърветата са живи, ще ги чуят, ще ги разберат и ще дадат плод. Днес ние знаем, че с растенията е добре да се общува, че те реагират на думите ни, само трябва да им се приказва бавно и с любов. Те обичат да им се казва колко са красиви, какви хубави плодове ще дадат, колко ще ни харесат сладките им плодове –тогава няма да има нужда от торове, от пръскане – дърветата ще се стараят с всички сили да ни се харесат и да ги похвалим. Да, това не е фантастика – миналото лято един фермер от Козлодуй ни разказа точно такава история за черешовото си дърво.

  Древния празник на траките “Зарезан”, който ни призовава да се отърсим от старото, за да дадем път на новия живот, на новия цикъл, православната църква е посветила на св. Трифон – един от лечителите, живял през III в. и загинал мъченически. И понеже не обръща внимание на природните цикли, при корекцията на църковния празничен календар, празникът от средата на февруари, преди настъпването на пролетта, когато е естественото му място, днес се празнува на 1 февруари, т.е в разгара на зимата.

  Трогателно беше да се види как в театралния салон на тракийското дружество древните практики оживяват и предават посланието на потомците – предават съхраненото в ритуала знание, истинското наследство на траките, много по-ценно от златните съкровища, предмет на иманярска треска. За наше щастие, народът ни е съхранил и пренесъл през изпитанията на времето и съдбата си древните знания, които едва сега науката започва да открива. Те са съхранени в обичаите и обредите ни, в народните песни и танци, в защитната и активизираща роля на шевиците, надничат зад маските на кукерите и звънците им, които разрушават негативните структури  край нас, т.е. пропъждат злите духове, зареждат ни с енергията на хорото – генератор на мощни полета, лекуват ни с билки и баяния – чудото на цветята, водата и словото, благославят ни със здраве и дълголетие, дори управляват времето -  както в обредите “Герман” и “Пеперуда” . Отнесем ли се с внимание и обич към това чудесно наследство, ще събудим живия тракийски дух, ще ни омае с музиката и поезията си  Орфей, най-великият древен поет и музикант, ще получим подкрепата на предците си – необикновения народ на траките, чиято кръв тече в жилите ни.

 Празникът продължи с веселие, песни, хора.  Един след друг се изреждаха певците – гордост не само на тракийското дружество, но и на Варна – Георги Германов,  Величка Станева, Калина Германова, Румяна Събева… Хорове, оркестрови изпълнения и, разбира се, гайда. Усмихнати лица, приятелски разговори…Посрещнаха ме радушно, намерих стари приятели.

    Мисля си, че така, с музика, с хора, с песни, които пеем заедно, с трапези, на които се вдигат наздравици и се пожелава здраве и берекет, ще преодолеем разединението и безлюбието, които така пречат на българите. Ще си създадем нови отношения на братство и сътрудничество, ще създадем така необходимото ни пространство на  обич и съпричастност, за да си помагаме, за да пребъдем като народ, за да променим старите модели, които ни изправят един срещу друг и така да променим и съдбините си. Защото където има обич, там е и Бог посред нас. Време е да тръгнем по Бога. 




     

ЕНЬОВДЕН ВЪВ ВАРНА

С нетърпение очаквах този ден – 24 юни – на който празнуваме древния празник Еньовден. За втори път във Варна се планираше ритуалното му честване в Парк-Музей „Владислав Варненчик”, на красивите му поляни, сред мощните кедри –  наистина най-подходящото място сред космополитния град. За жалост, сутринта беше мрачна, слънцето се беше скрило зад  сиви облаци, валеше дъжд.

Но празникът си е празник и в широкото фоайе на Музея се събираха хора.  На празненството, организирано от Варненския клон на Националния Граждански Инициативен Комитет „Петър Димков”, чийто член е директорката на Музея Емилия Петкова и ръководството на Парк-Музей „Владислав Варненчик”, бяха поканени ученици и учители от Полското училище „Адам Мицкевич”  във Варна, народните хорове „Неранза” при читалище „Елин Пелин” и „Галатея” при читалище „Васил Левски”, с художествен ръководител народната певица Кичка Христова.

Празника откри директорката на Музея, Емилия Петкова. Тя обясни защо е положена традицията Еньовден да се празнува в Парк-Музея.

„Ние разполагаме с прекрасен парк, по поляните на който растат множество билки –каза тя,- а създаването на  Музея  е   по инициатива на големия родолюбец Петър Димков през време на краткия му престой във Варна през 1934-1935 г. като гарнизонен командир с участието на  цялото население на града. Световно признатия Лечител Петър Димков  използваше  в практиката си билките като кондензатори на космическа енергия, които лекуват не само тялото, но и душата. В сградата на музея има специална зала, посветена на светлата памет на Петър Димков, а тази година честваме 75 години от  построяването на мавзолея на бойната дружба „Владислав Варненчик”, в чест на падналите воини в грандиозната битка на европейските народи  срещу турците  край Варна през 1444 г., в която загива 20 годишния полски крал Владислав Ягело, наречен Варненчик.  Затова сме поканили учители и ученици от полското училище да участват в празника и да ни разкажат как се празнува този ден в Полша.

    Веска Минчева, служителка в Музея, разказа за обичаите на Еньовден – магичния   ден на лятното Слънцестоене, който всички народи отбелязват с особени ритуали, защото тогава всички природни сили и енергии са в апогея си. На този ден билките имат най-голяма сила, цветята и дърветата  ухаят най-омайно, а измиването в сутрешната роса преди изгрев слънце се смята за целебно. В тази нощ небето се отваря и звездите слизат в тревите, хората сънуват пророчески сънища, скритото имане затрептява със синьо пламъче. Слънцето се окъпва във водите, а след това се отърсва и капките падат като роса по поляните – затова тази роса е лечебна и магична. Жените билкарки берат 77 билки за 77 болести преди изгрев слънце, а след това играят сключено хоро при пълно мълчание, за да откупят набраните билки от самовилите, които ги пазят.

    На изгрев слънце се налива „мълчана вода”, в която са събрани енергиите на звездите, от 3, 7 или 9 извора и се използва за лечение на болните, а момите гадаят с еньовски китки, пуснати в менче с „мълчана вода” за кого ще се оженят.

 „На този ден се почитат Слънцето, водата, лечебните растения.  Нарича се Еньовден, Яновден, Драгайка – в Търновския край, по името на билката еньовче там, в Русия го наричат Иван Купала, в Украйна – Ян Купала, за англосаксонските народи е празника Мидсамър (средлято). Вярва се, че на този ден Слънцето трепти на изгрев и който види трептящите му лъчи, ще бъде здрав през годината.

  След нея Ева Рачева, екскурзовод в Музея, ни  посвети в прастарата традиция на славянските народи отпреди християнизацията, известна в Полша като „Нощта на Купала” или още „Сабутка”. В тази нощ се палят огньове от клони на жив ясен или бреза, не от мъртво дърво, от които хората си вземат въгленче и с него запалват нов огън в огнището, който се внимава да гори през цялата година, да не загасва. Този огън не се изнася от къщата, той носи късмет, здраве, пази я от зли духове.

   Това е нощ на влюбените, в която младите издигат брезов кол, на него закрепват колело от каруца, обвито с брезова шума и го завъртат толкова бързо, че шумата да се запали. Тогава го търкулват и запалват с него специални клади, гонят се около тях, прескачат ги за здраве. Девойките плетат венчета от билки – мащерка, пелин, мирта, жълт кантарион, втъкват в тях борина, запалват я и пускат венчетата по течението на реките. Младежите ги причакват по-надолу, за да ги уловят и гадаят по тях кой кога ще се ожени. Младите жени се окичват с пелин, за да имат леко раждане и здрави деца. Тези красиви обичаи и досега се  практикуват в магичната нощ на слънчевия празник.

   Легенда  разказва, че който в тази нощ намери и откъсне клонче цъфнала папрат, цяла година ще бъде здрав и щастлив. Но горските духове пазят това растение от хората и никой досега не е успял да го намери.

    Празник без песен не бива и певиците от двата хора – „Неранза” и „Галатея”, със солистките Марина Илиева, Бойка Георгиева и малката Тодорка Костова пяха от сърце. Йовка Баева беше приготвила красива погача, а малката Тодорка държеше обкичено с цветя  менче и китка здравец.

       След това дойде време за ритуалното минаване под  арката, украсена с изплетен венец от набрани на разсъмване цветя и билки по поляните на парка. Малки и големи минаха през   арката за здраве, бяха поръсени с еньовденска китка с вода от менчето, хапнаха питка с мед и получиха по една монетка, завита в листо от здравец за благоденствие.

     Древният празник  на лятното слънцестоене, наречен Еньовден, доскоро не се празнуваше., защото православната църква не го признава и тачи. Но като не  успява да го  изличи от  живота на хората, след приемането на християнството Църквата налага нов патрон на празника. Той е обявен за ден на раждането на св. Йоан Кръстител, но народните обичаи, свързани с един от четирите важни дни на слънчевата година, се пазят в паметта на народите и се спазват и до днес. Наричани презрително езически, / всъщност „език” е старото название за народ/, те са част от културната матрица на всеки народ, но са и част от всеобхватната древна култура на човечеството, когато то все още се е чувствало  свързано с природата и е живеело според космичните ритми и закони.

   За съжаление християнската религия, взела за основа юдейския стар завет, е приела и неговата забрана да се покланя на слънце, луна и звезди. Така тя се поставя над космическите закони и техния Създател и все повече се капсулира в почитанието на човеци – макар и наречени светци. Този процес ни доведе до днешното катастрофално състояние на тотална екологична криза и до ръба на самоунищожението.  Ние престанахме да уважаваме природата, част от която сме, забравили сме, че е живо творение, държим се като немилостиви господари – робовладелци към нея. Но запазените „езически” празници все пак ни напомнят за природния кръговрат, към който принадлежим. И може би в някоя магична нощ очите и сърцата ни, хипнотизирани от съвременните ни религии, ще се отворят и в почуда ще съзрем удивителния и жив Божи свят и ще станем отново Човеци, създадени по Божи образ и подобие.  Това ще е повратна точка в цивилизацията ни, когато ще си спомним, че сме деца на Майката Земя и ще се обърнем с любов към нея. Ще излекуваме раните, които сме й нанесли, ще й дадем обичта си, както подобава на благодарни деца. И тази обич и ново отношение ще изцели и нашите страдащи души. Защото, ако даваш обич, ще получиш обич, а единственото, което жадуваме от цялото си сърце, това е Любовта. Божествената сила, която създава и крепи целия Космос. И ще си спомним, че   лъчите  на Слънцето даряват живот на всичко по тази планета. Могъщата енергия на Слънцето управлява и животвори нашия свят. Забравили почитта си към Слънцето, ние отричаме живота. Дали е случайно, че все повече ни внушават колко Слънцето е опасно и колко важно е да се крием от него. А някога нашите предци са го боготворели, защото са знаели, че без него животът ще изчезне. И няма да ни помогнат изкуствено запалени слънца-лампи, защото енергията на живота струи само от  Слънцето. И няма по-добро нещо от това, да посрещаме изгрева на Слънцето, така, както са правили предците ни, траките. Защото човекът е мост между Небето и Земята и през него минават  струите на  живота  и любовта от Слънцето към Земята.

 В този най-магичен от дните –Еньовден, деня, когато „небето се е отворило и звездите слизат в тревите”, както поетично гласи народното поверие, Майката Земя докосва душите ни с най-красивите си цветя и ни дарява билки за изцеление. А набраната в зори Еньовска  китка цяла година ще ни носи уханието на летните дни и обещанието за здраве и късмет.