ИЗКУСТВО

 

  ХУДОЖНИКЪТ,  КОЙТО СЕ ПОДПИСВАШЕ

„БОРИС ГЕОРГИЕВ ди ВАРНА”

  Животът на художника със световна слава Борис Георгиев ди Варна, изпълнен с безброй странствания, е осъзнато търсене на възвишеното, на ангелското в човека, нестихващ копнеж по красотата и доброто. Той успява да преброди и опознае много страни по света и по-късно  споделя: „Огорчен да живея в епоха на краен материализъм и разрушаване на свещените ценности, аз потърсих убежище в живота на скитник. Пътувах по всички континенти, за да опозная изкуството и историята на човешката цивилизация, да изследвам обичаите и нравите на народите, да се насладя на творенията на природата и да потърся приятели.”

Борис Георгиев е роден на 1 ноември 1888 г. в гр. Варна. Баща му, кожухар и шивач, с мъка издържа многочленното си семейство. През 1902 г.  решава да замине за Русия с цялото семейство, където се установява като шивач в Детския кадетски корпус в Петербург. Малкият Борис е на 14 години, току що завършил основно образование и продължава учението  си в гимназия в Русия. Поради изключителните си заложби получава стипендия и започва да следва живопис в Художественото училище към Дружеството за поощряване на изкуствата в Петербург, ръководено от Николай Рьорих. 

Необикновената личност на художника, философа, поета и учения Николай Рьорих, не може да не остави своя печат върху духовното развитие на бъдещия художник. Пантеистичните схващания на Рьорих, интереса му към тайните на вселената и същностните проблеми на битието, опитите му да се докосне до вечните истини на живота, търсенето на хармонията като разрешение на вечните конфликти на живота впечатляват младата му душа, а малката поетична книжка на Рьорих  „Цветята на Мория” , в която се развива темата за пробуждането на човешкия дух, е като откровение за него: „Тези стихове сякаш са написани от някой голям библейски пророк и мъдрец. В тях личи вечното стремление и търсене за освобождение на човешката душа. Без идеята за доброто животът остава безсмислен”.

През 1909 – 1910 г. Борис Георгиев  следва в Баварската Кралска академия в Мюнхен живопис при Анжело Янк, един отличен рисувач, и при художника-график Петер  фон Холм. „Аз се посветих със страст и вяра на учението и през много години усвоявах мъчната граматика на изкуството, за да мога да изразя в хармонични форми строежа на Всемира”. Но преди всичко неговите учители са италианските ренесансови художници и той заминава за Италия – изминава пеш огромното разстояние от Мюнхен до Неапол, защото няма достатъчно средства. По-късно художникът пак така –пеш – обикаля много страни в Европа, за да се учи от великите живописци на миналото. Така, с торба на гърба и скитническа тояга, той пътува из Франция, Испания, Италия, Швейцария, Норвегия. С параход обикаля северна Африка. За да се издържа, работи като дърводелец, монтьор, акордьор на пиана, но неговите художествени познания се разширяват и задълбочават, обогатяват се с нови идеи.

Завърнал се в Париж, Борис Георгиев е дълбоко разочарован от модерните тенденции в изкуството. За него те са  „една дегенерация на човешкия дух,     една оргия на тъмните сили на злото, където от години се работи за разрушаване на ценностите на човешката култура....Друга е мисията на истинското изкуство – то трябва да бъде вдъхновено... от етични идеали, за да служи за духовното издигане на човечеството”.  Отблъснат от шума и напрежението на големите градове, той за  няколко години се уединява сред природата на италианските Алпи, където при него идва малката му сестра Катя. Миговете на усамотение в планината му позволяват да усети, да се слее с безкрая на вселената, да получи ново свежо възприятие за света, дава тласък за развитие на изкуството му. Постоянен модел на художника е любимата му сестра, която остава завинаги като светъл ангел в картините му след ранната си кончина. В „Скитникът и неговата сестра” – автопортрет на художника, тя като безплътно видение с развети коси и венец от маргаритки го следва в  далечните неизбродни пътища на необятната вселена.

От 1914 до 1920 г. той живее във Флоренция, където умира сестра му, а през 1920 се преселва в Рим и показва с голям успех своите произведения в Римската национална галерия. Там бързо спечелва известност като забележителен портретист.

 Поетът Теодор Траянов

През 1922 г. е първата изложба на  художника в България, в Девическата гимназия във Варна. Той е приет добре от българската интелигенция, особено от поетите символисти. На неговите платна остават да живеят Теодор Траянов, братя Владигерови, Стефан Митов, Мара Белчева, Людмил Стоянов, Владимир Димитров – Майстора. Спечелил си световна слава на портетист, по-късно той обезсмъртява цвета на духовния елит на човечеството. „Преминали фазата на материалното битие и насочили се към някаква кантовска трансендентност” по думите на Людмил Стоянов, са образите на Айнщайн, писателя Джовани Папини, Рабиндранат Тагор, Махатма Ганди,Петър Дънов ... 

 Петър Дънов

Невъзможно е в няколко реда да се изчерпи богатият живот на един от най-големите художници на нашето време. Той не живее и твори  в ателие в някой голям град. Целият свят е неговото творческо ателие, човекът със своя копнеж по съвършенство, свобода  и красота е неговият източник на вдъхновение, вечният стремеж към доброто и любовта е полетът на неговия дух.

След Европа и Африка, пет години художникът живее в Индия, обикаля я надлъж и шир със своята кола-фургон, която е за него и дом, и ателие. Той  общува с духовния и политически елит на тази нация, носителка на най-висши духовни знания, но потънала в мрака на колониалното си робство и бореща се за своето освобождение. 

Оценен като един от най-големите духовни личности на своето време, Борис Георгиев получава предложение да стане  преподавател по изкуство в университета в Шантиникетан, открит  от великия поет на Индия Рабиндранат Тагор, носител на Нобелова награда. Но художникът има своя програма – той обикаля Индия, за да събира материал за индийския си цикъл картини. Очаква го създаването както на портретите на изтъкнати културни и политически деятели, така и галерия от неповторими образи на хора от народа. Той успява да проникне в съкровения свят на индийската душа и създава и няколко многофигурни композиции като „Среща с парии в Индия”.

Особено важна е срещата на художника с неговия учител Николай Рьорих, който живее в долината Кулу в Хималаите. След двайсет дневно пътуване пеш през планински вериги, заснежени проходи и приказни долини, Борис Георгиев, придружен от принцеса Амрит Каур Синг и брат й, достига до дома на Рьорих, който е истински музей на старинно индийско народно изкуство, превърнал се по-късно в Института „Урусвати”. Там, сред необикновените пейзажи на Хималаите, Рьорих, заедно с жена си Елена и синовете си Юрий и Святослав, изучават духовното богатство на Индия, рисуват дълбоко символичните си картини, пишат текстовете на духовното си учение за развитие на психическата енергия Агни Йога. Двамата споделят възгледите си за мисията на изкуството като отражение на вечните идеи на хуманизма и доброто, на красотата на природата, на полета на духа.

През 1936 г. художникът се завръща за кратко в България, за да сподели преживяното и нарисуваното, изнася беседи, пише статии. През 1937 г. той отново е в Рим и прави голяма изложба в  голямата зала Чирколо Рома. Пресата  и критиката го приемат възторжено. „Този майстор ни възхищава не само с изкуството си. Неговият живот е не търсене на авантюри, а  търсене на най-висши истини и вяра в непобедимата сила на доброто. Оттук художникът черпи магията на своето изкуство” – пише в отзивите. Следват международни изяви, а през 1942 г., по повод изложбата във Венеция, в статия във „Месаджеро ди Рома” четем: „това са шедьоври на изследване на човешката душа”.

През 1937 г. Борис Георгиев е награден с високо отличие – „Командорският знак на ордена на италианската корона”.

Но този вечен скитник не може да остане за дълго в задушната атмосфера на градовете. Душата му копнее по нови впечатления и непознати страни и народи. Той заминава за Бразилия, страната на непознатата екзотика. Той вече е световно известен портретист, чиито модели са банкери, дипломати и търговци. През 1955 г. в отзивите за изложбата му в Сао Пауло е наречен „един изтънчен интелектуалец, вестител на доброто и мъдростта”, отбелязва се неповторимостта на живописния му стил,, убедителността и автентичността на образите в картините му.    

 Преуморен, Борис Георгиев се връща през 1956 г в Италия и организира редица изложби в Милано, Бергамо, Сан Пелегрино. През 1961 г. по повод неговата последна изложба в Палацо Барберини в Рим, проф. Ж. Нуриджани пише: “Там се стече цветът на римското общество. Вестниците отбелязаха тази изложба като триумф на човешкия гений. С това име България още веднъж прозвуча гордо и самоуверено сред италианския народ, който изрази своя възторг и почит към видния неин син.”

Този наистина виден син на България е една необикновена личност. Интелектуалец от най-висок ранг, той е не само художник. Той е философ, търсещ духовните измерения на битието, притежава енциклопедична култура, полиглот, владеещ 12 езика, писател, музикант, свири на пиано, неуморим пътешественик. Той има 16 самостоятелни изложби в Европа, 5 в Бразилия, многобройни участия в общи изложби. Автор е на 500 картини, много от които сакрални, затова неизвестни на широката публика.  Картините си той подписва „Борис Георгиев ди Варна”, с това име е известен в света и макар Италия да го смята за свой син, той ясно показва принадлежността си към България и родния град Варна.

Борис Георгиев завършва живота си на 9 април 1962 г. в Алпите, където е преживял толкова щастливи дни. Тленните му останки са пренесени и погребани във Флоренция до обичната му сестра.

Съчетал майсторството на художника с полета на духа на твореца, Борис Георгиев  има своя забележителен принос в културата на цялото човечество. В  картините и портретите си той  рисува божественото начало в човека. Те смайват с умението  да се проникне в най-потайните глъбини на човешката душа, там, където живее божествената й същност.

 Изключителни са женските му портрети, нарисувани с нежност, ефирност, пластична линия. Той създава собствена техника, подобна на фреската, колоритът му е нежен, почти монохромен в много картини. Поетичната  душа на художника прави картините му ефирни, пленяващи с одухотворената си красота. Сравняват го с мистицизма на фра Анжелико и магията на Леонардо, но отбелязват, че той не подражава на ренесансовите художници, а е изработил свой стил. 

Макар че не е живял дълго  в родината, Борис Георгиев до последните си дни е мечтал да подари картините си на България. Той не продава никога картините си, които смята за носители на мисия и подписва „Борис Георгиев ди Варна”. Мечтата на този велик син на Варна и България бе изпълнена от осиновената му дъщеря Вирджиния Джакомети, която подари 20 картини на Националната художествена галерия в София и 12 на Градската художествена галерия във Варна, която през 1999 г. бе наименувана на негово име с трогателно тържество, на което присъства самата г-жа Джакомети. На входа на Галерията е поставена плоча с пластичен портрет на художника, работа на скулптора Кирил Янев. 

На 6 март 2008 г. НХГ отбеляза 120 годишнината от рождението на художника с голяма изложба под надслов „Вечния път”.   

 Вечният път

Името на Борис Георгиев ди Варна, художника, който сееше семената на прекрасното в душите на хората, блести с неувяхваща слава в сияйната редица на българите, оставили своя принос в общочовешкия Храм на Духа. Той изпълни достойно своята мисия на творец. Той ни показа човека, сътворен „по образ и подобие на Бога”.

Борис Георгиев ди Варна е роден на 1 ноември - деня, в който честваме НАРОДНИТЕ БУДИТЕЛИ. И буди прекрасното в душите ни. И буди безсмъртната ни същност. Той заслужи признанието и любовта на хората по целия свят.  А това  го направи   безсмъртен.  

                                                ПОЕМА    ОТ    КАМЪК 

 

“…Аз смятам, че истинското изкуство е това,

 за цял народ –

популярно, достъпно, но честно и затрогващо. Аз

смятам,  че българската скулптура ще бъде истинска,

когато излезе на улицата. Това е мое твърдо убеждение

и вярвам, че рано или късно всички ще се съгласят с

моите думи”.

Кирил Шиваров

  Всеки ден хиляди хора минават край входа на Софийския Университет и статуите на братята Евлоги и Христо Георгиеви, дарили средствата за  изграждането на най-голямото висше учебно заведение в България. И ако това е все пак известно на много хора, малко са тези, освен специалистите, които знаят, че двата бронзови колоса са дело на именития скулптор, варненецът Кирил Шиваров.

    Кирил Шиваров е роден на 15 юли 1887 г. във Варна, в семейство, наследило традициите на възрожденските марангози  /както тогава са наричали дърворезбарите и дърводелците/. Негов баща е изкусният майстор – мебелист Александър Шиваров , награден от цар Фердинанд с орден за мебелировката на двореца Евксиноград. Чичо му Анастас Шиваров, дърводелец и лютиер, участва в Балканската изложба в Лондон през 1908 г. с изработени от него цигулка и мандолина, за които е отличен със сребърен и бронзов медал.

   Кирил Шиваров завършва Художественото Училище за  приложни изкуства в Прага и специализира скулптура при проф. Хелмер в Художествената Академия във Виена. Там освен професионалните знания се запознава с различни художествени  стилове и нови направления в  изкуството, като усвоява и принципите на декоративно- пластичното  оформление в архитектурата и богатите възможности за вариантното им прилагане.

   Завърнал се във Варна,той всеотдайно участва в оформящия се облик на родния си град и неговото културно развитие. Инициатор е на създаването на Общество на изкуствата, преобразувано в Дружество на художниците, открива самостоятелни изложби скулптура /първите в страната/, организира и ръководи първия у нас курс “Декоративна скулптура”. Пионер в осъществяването на синтеза на скулптурата с архитектурата у нас, Кирил Шиваров е сред творците, които модернизират облика на българските градове. Той оставя своя принос в Пловдив и Бургас, и особено значимо в София, където с неговата монументална скулптура и пластична декорация са най-представителните по това време столични здания: Народния Театър “Иван Вазов”, Столичната библиотека на площад ”Славейков”, Съдебната палата, Търговската гимназия, Българската народна банка и др.

     Все пак, започнал творческия си път във Варна, той бележи с неповторимото си присъствие облика на града, превръща го в своеобразна скулптурна  експозиция на открито и му придава уникалност, като въвежда в архитектурната среда многообразие от алегорични фигури и групи, които по образно-пластичен път изразяват просперитета в търговията , науката, благоденствието на фамилията: банка “”Напредък”, 

Икономическия Университет, дом на Илия Илиев, сега БУЛСТРАД, Софийска банка /ДСК/, дом на Антон Пейчев /БУЛБАНК/, хотел “БОРИС”, дом на Данаил Манов / р-т “СЕВАСТОПОЛ”/, Данъчна Дирекция, Морското Казино, 

Фонтанът на Сирените в Морската градина, Жилищна кооперация “Хан Крум” и др. Негови са и проникновените скулптурни наадгробия, които доближават вида на Централното градско гробище до тези в големите европейски градове. 

    Назначаването на големия родолюбец полковник Петър Димков за военен комендант на  Варна бележи период на плодотворно сътрудничество между двамата.   Полк.П. Димков подхваща идеята за  създаване на портал-паметник на Осми Приморски Полк, чиито идейно-художествен проект , пластично решение и реализация са дело на Кирил Шиваров. Резултатът от небивалата благотворителна дейност на цялата варненска  общественост за събиране на сведения за загиналите и средства за построяване на паметника и творческата работа на скулптора , е, по думите на Николай Кафтанджиев, Българската Триумфална Арка в памет на падналите за Отечеството воини. 

    Мемориалът е фланкиран от две монументални скулптурни фигури на войник и опълченец, извисени върху пиедестали, застанали на вечна стража край входа. Над всяка фигура е монтиран националният ни герб, две врязани карти указват местата, където е воювал полкът, а на плочи върху стените са изписани имената на героите. Височината на мемориала е 17 метра.

    

 Пак по идея на Петър Димков е създаден чудесния парк “Аспарухов вал”. Валът, построен от кан Аспарух, е играл важна роля за отбраната на младата българска държава откъм морето. Това е един от най-важните паметници от старобългарското ни минало.  Валът е ограден от парка и маркиран с три паметника - една древна колона с наколко старобългарски знака, бюстът на кан Аспарух и Аспарухов воин. Монуменалната фигура на старобългарски воин от времето на кан Аспарух, величествено възправен с меч  и щит в ръце, устремил взор към морето, има подпис и датировка “Кирил Шиваровъ 1935”.      

    Значителен дял от голямото творческо наследство на Кирил Шиваров  е негоовото паметниково дело. Той е сред създателите на най-много войнишки паметници у нас. Паметникът на граничаря в Морската градина във Варна е сред най-добрите в тази област.

   

 Лъвската фигура на паметника на връх Шипка , символ на гордия български дух, е също негово дело.

  Много са жанровете, в които той твори и постига универсална образност и символика. 

Такъв е паметникът на отец Паисий в Алеята на възрожденците във Варна, който е сред върховите достижения в жанра  бюст-паметник у нас.

  Кирил Шиваров  създава и редица скулптурни портрети и бюстове, работи и в жанровете камерна пластика и голо тяло.

   Със своето творчество и постижения в пластичното изкуство, Кирил Шиваров е сред основоположниците  на българската монументална скулптура. На него се поверява изпълнението на най-мащабните и технически най-сложните за времето обекти. Участията му в големите изложби се открояват и  запомнят, но най-голямата експозиция на неговото творчество  са улиците и сградите на българските градове, на които творбите му придават неповторим облик и изтънчена грация. 

 

  Кирил Шиваров умира на 26 март 1938 г. в София по време на работа, при вдигане заедно с работниците на един капител от 250 кг., предназначен за сградата на Съдебната палата.

    Днес негови творби се намират в Националната Художествена Галерия в София, в Художествената галерия  “Борис Георгиев” – Варна и в частни притежания.

   Странно е, че след неговата смърт името му се премълчава в публикациите за българска скулптура.  Все по-плътно мълчание обгръща името на този създател на  една истинска поема от камък. Защото в неговото творчество има и вдъхновение, и лирика, и патетика, и епика, и толкова много родолюбие и талант.

    

 Едва през 2004 година изкуствоведката Румяна Иванова със своите проучвания го извади от забвението и издаде албума “Кирил Шиваров и Варна”. С този свой труд тя има за цел не само да извади от анонимност изкуството на големия творец, но и ратува за неговото спасяване.  Защото декоративно-скулптурните му произведения, които така очароват погледа в днешния ни урбанизиран свят, са застрашени от атмосферните влияния и все по-агресивната околна среда. Според тогавашната практика те са изпълнени от т.н. изкуствен камък /мозайка и цимент/, който издържа около 50 години. Да се надяваме, че обществото, залутано в преследване на пари и печалби, най-сетне ще се погрижи за това безценно наследство  и името на Кирил Шиваров ще заеме полагащото му се място на творец и родолюбец, с чието изкуство всеки европейски град би се гордял.

         ЛИТЕРАТУРА:

         Румяна Иванова – Кирил Шиваров и Варна; творби на скулптура в родния му град, изд.”Славена”,  2004 г.